د.عبدالرحمن أقرع
03/12/2007, 05:00 PM
سأصنع من لسعة الشوق حبلا
شعر: عيسى عدوي
ترجمة: د. عبدالرحمن أقرع
سأصنع من لسعة الشوق حبلا
لأرقى إلى هدب عينيك ..
أرسم بحرا من اللازورد
ينام على ركبة الصبحِ
تبحر فيه القوافلُ
بعد الغروب ..
على لحن قيثارة لم تزلْ
تعانق نجماً تَوهَّّجَ
رغم إشتعال العيونْ
وليلٍ تعمدَ أن يسرق الكحلَ
يخفيه في نظرةٍ
قد تكونُ .وقد لا تكونْ
****
تعمدتُ أن اسرعَ الخطو
كي لا تموت المسافةُ
بين إنتظاري وقلبكِ
إلا على حد سيفٍ
له شفرتان ..
تعلقه نخلة باسقةْْ
لها ألف عامٍ
تنادي عصافيرها
كي تؤوبَ
فكم أثقلت بالمخاضِ
وكم أسلمتْ
إلى العابرين
قطوفَ الرطبْ
****
تناسيت خوفي
فكفي تنام على عاتق الريح
تذرو همومي
وتكتب في لحظة الذبحِ
أسرار موتي
على صخرةٍ في المحيطْ
اشرت إلى الشمس
أن رافقيني ..فكل الينابيع
غاضتْ ..ولا بد أن يستعاد البخارُ
فكم مرَّ من فوقنا
من غيومٍ ..لها ألف شكلٍ
لها
بعض لوني
ولكن قلبي ..وقد ضاعَ
في تلة الرمل بين الثقوب
يحاول أن يقنع النهر
كي يستريح
ويركب في زورقي
كي أغني
Въже от мъка
Поет: Иса Адауи
Превод: Др.Абдулрахман Акра
Ще направя от мъката по теб едно въже
за да се кача към твоите мигли
И да рисувам
едно Лазоардово море
което да спи на коляно на утрото
И в което да пътуват караваните
След залеза
На ритъма на една гитара
Която все още се прегръща
С една блестяща звезда
Въпреки блясъка в очите
И въпреки ноща която
Нароцно свикна да краде
Туша от очите
за да го крие в един поглед
който може би съществува а може би не
****
Нарочно увеличих стъпките си
за да не умира разстоянието
междо сърцето ти и моето очакване
освен на ръба на на една сабя
с две острия
закачен за една горда древна палма
От хиляда години изпраща зов
За нейните врабчета за да се върнат пак
Толкова плодовита е била
И колко е дала на пътниците плода си
Забравих страха си
Че дланите ми спят на рамото на вятъра
Вятърът който разпространява моите тревоги
И в момента на клане
Той пише тайните на моята смърт
На една скала в океана
обърнах се към слънцето
за да ме предружи
че всичките изовири се пресъхнаха
трябва да се превърнат парите
толкова облаци минаха над нас
те претижих хилиди образи
и нещо от моети цветове
но моето сърце
което се губи из допките
в пясъчните хълмове
се опитва да навие реката
за да почива
и да се качва на моята лодка
за да пея.
شعر: عيسى عدوي
ترجمة: د. عبدالرحمن أقرع
سأصنع من لسعة الشوق حبلا
لأرقى إلى هدب عينيك ..
أرسم بحرا من اللازورد
ينام على ركبة الصبحِ
تبحر فيه القوافلُ
بعد الغروب ..
على لحن قيثارة لم تزلْ
تعانق نجماً تَوهَّّجَ
رغم إشتعال العيونْ
وليلٍ تعمدَ أن يسرق الكحلَ
يخفيه في نظرةٍ
قد تكونُ .وقد لا تكونْ
****
تعمدتُ أن اسرعَ الخطو
كي لا تموت المسافةُ
بين إنتظاري وقلبكِ
إلا على حد سيفٍ
له شفرتان ..
تعلقه نخلة باسقةْْ
لها ألف عامٍ
تنادي عصافيرها
كي تؤوبَ
فكم أثقلت بالمخاضِ
وكم أسلمتْ
إلى العابرين
قطوفَ الرطبْ
****
تناسيت خوفي
فكفي تنام على عاتق الريح
تذرو همومي
وتكتب في لحظة الذبحِ
أسرار موتي
على صخرةٍ في المحيطْ
اشرت إلى الشمس
أن رافقيني ..فكل الينابيع
غاضتْ ..ولا بد أن يستعاد البخارُ
فكم مرَّ من فوقنا
من غيومٍ ..لها ألف شكلٍ
لها
بعض لوني
ولكن قلبي ..وقد ضاعَ
في تلة الرمل بين الثقوب
يحاول أن يقنع النهر
كي يستريح
ويركب في زورقي
كي أغني
Въже от мъка
Поет: Иса Адауи
Превод: Др.Абдулрахман Акра
Ще направя от мъката по теб едно въже
за да се кача към твоите мигли
И да рисувам
едно Лазоардово море
което да спи на коляно на утрото
И в което да пътуват караваните
След залеза
На ритъма на една гитара
Която все още се прегръща
С една блестяща звезда
Въпреки блясъка в очите
И въпреки ноща която
Нароцно свикна да краде
Туша от очите
за да го крие в един поглед
който може би съществува а може би не
****
Нарочно увеличих стъпките си
за да не умира разстоянието
междо сърцето ти и моето очакване
освен на ръба на на една сабя
с две острия
закачен за една горда древна палма
От хиляда години изпраща зов
За нейните врабчета за да се върнат пак
Толкова плодовита е била
И колко е дала на пътниците плода си
Забравих страха си
Че дланите ми спят на рамото на вятъра
Вятърът който разпространява моите тревоги
И в момента на клане
Той пише тайните на моята смърт
На една скала в океана
обърнах се към слънцето
за да ме предружи
че всичките изовири се пресъхнаха
трябва да се превърнат парите
толкова облаци минаха над нас
те претижих хилиди образи
и нещо от моети цветове
но моето сърце
което се губи из допките
в пясъчните хълмове
се опитва да навие реката
за да почива
и да се качва на моята лодка
за да пея.